Пред портрета на Ботев

 Днес е един странен ден, а може би не е. За 24 часа се сблъсках с толкова простотия, лъжи, унижение, безверие или по-точно безхаберие, че умът ми не го побира. Започвам да се чудя как оцеляваме в този свят. Всъщност не, това е ясно – като едни паразити се вкопчваме в живота и смучем, докато не остане нищо. Правилният въпрос е: как се гледаме в огледалото? Как имаме сили да срещнем погледа на другите? А може би и това не е чак толкова трудно, като се има предвид, че в очите насреща се вижда същата духовна празнота. Там гори огън от алчност и егоизъм. Бушува и оставя само мръсна, жалка пепел след себе си. Останките на човещината, на това, заради което си струва да живеем.

 Вече няма ценности и идеали. Повечето ги изгубихме по пътя, а тези, които останаха, са забравени. Всичко това се е превърнало в нещо нормално, в ежедневие и рутина. Дори сега, когато гледам портрета на Христо Ботев, един несъмнено велик българин, действителността наоколо ми се струва напълно естествена. Осъзнавам, че е ужасна и грозна, но я възприемам  като нормална и неизменна. Защото такова е обществото ни. По ирония на съдбата с всяка следваща минута получавам още и още потвърждения за казаното. Дори най-малките трудности са непреодолима преграда, пред която се спираме, отказваме се и се връщаме. Аз не мога да си отговоря как за 130 години се превърнахме от хора в това, което сме днес – мижитурки.

 Поглеждам към портрета на Ботев с надежда да открия вдъхновение от неговия образ. В момента виждам само погледа му. Всичко друго избледнява, не е важно, не е така пламенно и изпълнено с воля, сила и решителност. Именно заради тези две очи се замислих за света наоколо. Защото те отнемат и дават надежда. Надежда, че все пак нещо може да се промени. Няма да описвам Ботев, няма да разказвам за неговото творчество, за неговия живот. Не защото не е важно, а просто защото когато гледам портрета му, аз не виждам неговата биография, а неговите идеи.

 Идеи за свобода и равенство, за правото на глас и воля. Христо Ботев е един от хората, които ни дават тези привилвгии с цената на живота, любовта, семейството си. Какво правим ние с днес – губим ги, защото свободата, волята и гордостта са качества на истинските хора, вървящи с вдигната глава, борещи се, отстояващи себе си. Губим ги, а може би вече сме ги изгубили. Защо? Защото е по-лесно, така никой не очаква нищо от теб. Можеш да се спреш пред преградата и просто да останеш там в калта и никой няма да ти каже нищо, защото ти си никой, ти си нищо, защото си отказал да се бориш, да живееш, да искаш.

 Странно за мен самата, но портретът на Ботев не ми навява толкова гордост, колкото тъга и унижение, защото е една друга реалност, родна, но толкова непозната и неадекватна на днешния ден. Яд ме е. На хората днес, на обществото, на тези, които са се борили за българската свобода. Къде са тези борци сега? Сега, когато България има най-силна и крещяща нужда от тях? Няма как да не се запитам какво би билo, ако са част от настоящата действителност? Но не искам отговор, страх ме е от това, което ще чуя.Всяко време има своите герои и нищо не дава гаранция, че те ще са адекватни на една нова епоха, 130 години по-късно, когато всичко е различно.

 Остава ми само да чакам. Искрицата и твърдостта в погледа отсреща. Решителността, но не само в думите, а и в действията. Едва тогава, когато всеки е готов да пожертва нещо от себе си в името на общото благо, ще повярвам, че има и друг начин. Ще знам, че няма нужда от герои, а е достатъчно всеки да намери човешкото в себе си.