Наречен е  малък родопски град, засипан от сняг. Със стръмни и тесни улици, скрит сред  уюта на планината.  Град прибрал при себе си един  цветен дом, пълен с деца. Цветовете наистина са първото нещо, с което се сблъскваш. Ограда с червено и жълто, и синьо. Наситени, силни. Оранжева люлка, пързалка.

Влизайки в дома попадаш в едно различно, все така цветно, но много тъжно място. Блъска те остра миризма, нещо между каша и мръсни чаршави. Минаваш през тесен коридор и една стъклена врата.  Забравяш за миризмата, забравяш за всичко останало всъщност, защото те посрещат  десетки, изпълнени с любопитсво и надежда очи. Болезнена топка зясяда в гърлото ти и остава там още дълго време, а очите ти се пълнят със сълзи, които се чудиш как да спреш.

  Децата са малки. Не знаят защо са тук, но усещат липсата на семейство, на любов и топлота. Бутат се, за да получат прегръдка. Шептят  „Обичам те” и „мамо”, без дори да те познават. Не те изпускат от поглед, вървят след теб, протягат ръчички и не искат нищо друго освен една целувка, едно нежно докосване. Молят за внимание и обич. Деца молят за внимание и обич. Молят се да ги поносиш на ръце, да ги завъртиш във въздуха, да си поиграеш с тях.  Сега нищо друго няма значение. Оставят подаръците, бонбоните. Вещи, които не могат да заменят това, от което най-много се нуждаят, а нямат. Вещи, нямащи нищо общо с истинските неща в живота и те го знаят, усещат го.

Светът навън, заедно със своята фалшива суета, просто изчезва. Забравяш дребните си и безкрайно глупави проблеми, защото тук сред всички тези цветове, играчки, нови мебели и коледни торбички, има деца. Тъжни, неразбиращи, самотни. Изоставени, захвърлени. Те имат храна, на топло са, облечени са добре. В очите им обаче има една празнота, която подаръците по Коледа не могат да запълнят. Празнота, в която можеш да се загубиш.

Не помня имената им. Но никога няма да забравя лицата им, очите и протегнатите за прегръдка ръце.