Мартин се роди заедно с демокрацията, израстна с нея. Дотук обаче свършват приликите. Защото докато момчето растеше и поумняваше, демокрацията в България си остана все така недоразвита и странна. Объркана и изпълнена с парадокси.

Сигурно Мартин знае какво е станало на 10 ноември 1989г., но не и какви са били събитията след това. Може би не е чувал за Града на истината, за различните стачки  през 1990 – седяща, студентска, писателска. Всъщност едва ли има за какво да съжалява, защото сега историята се повтаря. Народът стачкува. Простестира срещу високите цени на горивата, шистовия газ, лекарските грешки.  Хората се събират, носят плакати, веят знамена, правят групи във фейсбук. Събират хиляди привърженици онлайн, а накрая се оказва, че са само няколко десетки радетели за каузата. И какво носят тези стачки? Може би някаква промяна. Не, всъщност нищо не носят. Получава се един затворен цикъл, така наречения параграф 22. Няма решение и няма измъкване.

22 години по-късно само лицата на героите са други, а ситуацията май не се е променила много. И не само в стачките – във всичко. На мястото на разрушените сгради се издигат нови. Предишната социалистическа символика е заменена с проамериканска.  Вместо петолъчка има KFC и McDonald’s.

            На 22 Мартин ще се дипломира, ще започне да работи и да се справя сам с живота. А какво се случва с неговата връстница - демокрацията? Вече не е ли време и тя да проработи? Още колко ще я дондуркаме и ще й сменяме пелените, за да разберем, че сме объркали цялата възпитателна схема и май нещата няма да станат по този начин, същия като от преди 22 години.